Serious Sam 2

---

Сериозният Сам и този път показва сериозното си лице, за да спаси вселената от сериозната заплаха. След като натрива носа на извънземните нашественици, Сам бива телепортиран в реалността на един колектив от 3 суперсъщества, заемащи образа на два стареца и една негърка в една плоска равнина с цел да го инструктират да... ами пак да натрие носа на същите извънземни нашественици, само че този път като събере частите на някакъв неунищожим медальон... и ако това не ви се е видяло досадно наивно, то остава само да се запитате – защо парчетата на този медальон са толкова удобно скрити в обитаеми планети, а не са захвърлени в ядрото на някоя звезда или комета в необятния космос? Засега единствено изкривеното чувство за хумор на Croteam и хроничната липса на елементарна логика в тази игра могат да оправдаят плоските шегички и наивния сюжет, на които редовно ще ставате свидетел и в последната част. Но за феновете на поредицата това е малък хап, който могат да преглътнат.
Силата на този предимно „безмозъчен” шутър допреди се криеше в мелетата и безметежния дизайн на нивата, които с неговата оригиналност и шегички привличаше подобно на култовите Duke Nukem 3D и Shadow Warrior. В SS2 обаче авторите потъпкват и тези му предимства, без изглежда, да си дават сметка, че точно те са причината играта да придобие такава популярност. Втората версия би имала същия успех, ако не бяха излезнали преди нея заглавия като Will Rock и Painkiller. Сега вече идеята е дотолкава протъркана, че само липсата на сериозна алтернатива (а такава има) би оправдала загубата на време с това заглавие. Сингълплейърът е доста продължителен, но след известно време ще започне всичко да ви изглежда изключително еднообразно – левел дизайнът се изтърква бързо, като след втория епизод ще имате чувство, че се сменят само текстурите. Противниците, както винаги, се телепортират от нищото, това макар и да придава собствен чар, често прави непосилна играта дори на лесна трудност. Още в първите нива ще се поизпотите срещу пълчищата противници, които освен че редовно ви искачат в гръб – имат навика и да ви стрелят, скътани от далечна дистанция. Така често в градската обстановка на SS2 ще ви убиват от засада, без дори да разберете откъде ви е дошло. Но това не е най-изнервящо – кучетата, които ги има в почти всеки епизод, придават пикантност, но наред с другите противници, които разчитат на близък бой, в един момент ви се струпват толкова много, че става почти невъзможно за игра, освен ако не обичате да млатите клавиатурата, подобно на джоистийк на аркадна конзола. Сякаш играта е проектирана от самото начало за PlayStation или Xbox. Идеята с мелетата нямаше да е така неудачна, ако левъл дизайнерите не принуждаваха насила играчите да разчитат изцяло на бъговете и недомисления изкуствен интелект на противниците, за да оцелеят изобщо в някои от нивата. Това е и основната формула в дизайна на мисиите – количеството, изненадващите противникови телепортирания и комбинирането на видовете, за сметка на качеството и оригиналността. Босовете на свой ред са сравнително оригинални – дори част от тях (обикновено тези на епизодите) няма да можете да ги убивате директно, а с някаква комбинация от събития. Кражбата на идеи, изглежда, е статукво за Croteam и в новата версия ще можете да управлявате летателни апарати и да стреляте с установки, подобно на Unreal Tournament 2004. Добавена е и възможност за елементарна интеракция с елементи или същества от обкръжаващата ви среда, която за съжаление е изцяло скриптирана и не позволява свободни изяви по време на игра. Също и в паузите героят ви се опитва да води и смислени разговори (естествено скриптирани), по време на игра фразите му бързо ще се изтъркат Така например можете да хвърляте баскетболна топка в първото ниво, но не можете да местите сандъци (а само да ги унищожавате). В първия епизод се забелязва и промяна в стила на мисиите, която присъства бегло и в следващите епизоди – от време на време ще трябва да охранявате/спасявате някой, да събирате разни предмети или да търсите ключове – постен опит да се разнообрази малко геймплеят. Още един подобен опит е и накъсването на геймплея със сравнително кратки (и тук-там забавни) филмчета, предварително рендерирани с високо качество и ниска резолюция след всяка част на нивата. Тяхното количество е огромно и нямаше да прави особено впечатление, ако се възпроизвеждаха чрез енджина вместо с вградения bink плейър.
Недомислиците продължават и с идеята за животите в сингълплейъра, която чудно защо, отсъства в почти всеки съвременен шутър – със събирането на монети и точки, постепенно животите ви се натрупват. Но тъй като така или иначе имате възможност за запис по всяко време (включително автоматичен запис) – е далеч по-удобно да заредите, след като ви убият, последния от тях, вместо да разчитате на животи и да започвате частта на нивото отначало без никакви оръжия.