Георги Крушков, Дакси: Най-важното е да имаш инициатива и вяра, че ще го направиш
Категория: ИТ бизнес
Ваню Кръстев
петък, 18 Май 2007 0:00ч
„Бяхме като опитни зайци - учили сме от теорeтична физика, през техническо чертане, устройство на компютрите, финанси и кредит“, спомня си той. След дипломирането си започва работа в Научния център по единна система за социална информация. Там изкарва две години. През 1977 г. с конкурс влиза в Интепрограма, където остава до залеза на института през 1991 година. Работил е и в унгарската фирма Видеотон и американската Great Bear.
„И така – докато не ми дойде идеята за създаване на компютърния държавен вестник - споделя Крушков. „Реших да започна сам всичко отначало. А това е доста трудно, особено когато си на 45 години и досега си бил обгрижван в клетка и не си виждал какъв е животът, нямаш никакви управленски умения и трябва да учиш всичко в движение. Най-важното е да имаш инициатива и вяра, че ще го направиш.“
Първото име на фирмата е Интерклип, но името на софтуера – Дакси, става толкова популярно, че клиентите на компанията го възприемат като име на фирмата. „Започнаха да търсят по телефона ДАКСИ и когато служителите отговаряха “Не, тук е Интерклипер, те мислеха, че е грешка и затваряха телефона. Затова реших да сменим името.“
Зад името на софтуера Дакси, а впоследствие и на фирмата стои Държавна административна компютърна система за информация – поне това е явната страна. Но истината е, че всъщност е кръстена на семейната немска овчарка Дакси. „Когато става дума за търсене, в представата на човек идва едно добре обучено куче“, обяснява Крушков.
Компютърният Държавен вестник донася първия златен медал от Пловдивския панаир. През 2000 година със софтуера за банково и фирмено разузнаване Дакси Глобал печели втория си златен медал. Това става и новият фокус на дейността на фирмата. През 2005 Дакси получава и третото си златно отличие.
За кадрите
Това е болната му тема – фирмата е претърпяла негативите на изтичането на кадри. „Хората, които създадоха първата версия на Дакси, отдавна са в САЩ, от втория заминаха в Германия и САЩ, третите заминаха за Австралия и САЩ. Това е сериозен проблем на всяка една от компютърните фирми и не можем да се борим по никакъв начин. Когато ти предлагат заплата от 80 000 - 90 000 долара годишно и си млад, нищо не може да те спре.“
Въпросът според него опира до държавата и липсата на условия и възможности за такива високи заплати. „Ако един французин работи в Мароко, той е или неудачник, или обича приключенията. Но ако един българин е в Мароко, той е отишъл на гурбет и е икономически емигрант“, коментира събеседникът ми.
„След години ще се наложи да внасяме кадри или да направим бърз скок и заплатите да станат по 4 – 5 хиляди долара. Да гледам как хората от година на година все повече изпростяват, а кадрите в БАН са на по 60 години и всеки, който може, бяга, и да се надявам, че след 15 години ще имаме научен потенциал, който ще е създаден тук, не е реално. Щетоте, които бяха нанесени на образованието, не могат да бъдат коригирани в рамките на две, три или пет години.
Проблемът според него е комплексен – има значение и възпитанието в семейството, и манталитетът. “Ако едно време учителят имаше авторитет по презумция, сега всеки, който има компютър вкъщи, може да прочете малко повече и да придобие самочувствие, че превъзхожда своя учител. А ако има и баща, който да го вози в лъскава кола, ще си вирне още повече носа. И какво можем да очакваме от такова дете...“
За интересите и парите
Разговорът се насочва и към другия болен проблем – корупционните практики. За съжаление и тук нещата не са розови. Причината според него е, че зад всичко стоят финансови интереси. „Имаше една приказка – “Каквото и да говорят хората, винаги става дума за пари, а когато въобще не се говори за пари - значи става дума за много пари. “Който има пари, иска да управлява все повече и повече и така нещата вървят заедно – парите и властта...
Живот в кадри
Противно на всички приказки, че не е добре да се работи на едно място, съпругата и дъщеря му също са част от фирмата. Синът му пък е в Транскард. „Ако не можеш да си оправиш отношенията с близките хора и да работиш с тях – с кого ще можеш“, обяснява той и допълва – “Работа като нашата не може да се върши, ако не си обграден от съмишленици, които като теб са готови да работят по няколко часа повече.”
Музиката е едно от увлеченията му. Преди години с приятели са направили група, в която е бил баскитарист. Любовта му към изкуството се съчетава с и колекционерство – вкъщи има 1,20 метра плочи.
Обича и да снима. От 30 години стои зад обектива и търси подходящите кадри.
„Имаше един анекдот, че старият фотограф, като умрял, имало само негова рисунка“, смее се той докато обяснява, че почти няма снимки, на които да присъства.
От фотографията разговорът неволно пак ни връща към темата за държавата и нерешимите проблеми в нея.
„Когато бях в Сингапур, заснех един кадър – пред тяхната Съдебна палата също стои Темида, досущ като нашата – има си всички атрибути – и меча, и везните, освен един – превръзката. Така и трябва да бъде – Темида трябва да гледа и да вижда....“
