Зарежете виртуалния живот и си живейте реалния
Джон Дворак
сряда, 27 Декември 2006 15:08ч
Наскоро и аз станах блогър и поддържам свой акаунт в LinkedIn (www.linkedin.com) – сайт от социални мрежи, използван най-вече от професионалисти. Но общото ми мнение за тези неща все още си остава отрицателно, тъй като възможностите за злоупотреба са невероятни. Компютърът, макар и много полезен, не би трябвало да е устройство, използвано за социализация. Хората не би трябвало да се срещат и запознават чрез компютър. Не би трябвало да сключват сделки чрез компютър, нито пък да установяват социални отношения по този начин.
По време на една бизнес-вечеря, един мой приятел, известен юрист, ме попита, дали съм запознат със Second Life. „Да, защо?”, отговорих аз, оставих вилицата си и го погледнах с подозрение и въпросително.
Той ми произнесе цяла реч, в която ми разказа, че хората ще прекарват все повече и повече време в тези виртуални светове, отколкото в реалния, при което ще се правят на такива, каквито не са. След това той ми сподели, че вече е страстен привърженик на Second Life (www.secondlife.com), и е отворил популярен бар в един от неговите градове.
Така че моят приятел вече е собственик на бар в този фалшив свят, който според него е изумителен. Едвам се сдържах, да не отворя уста и да не направя на пух и прах неговите идеи. Вместо това го оставих да лее дитирамби и славословия за своя нов живот онлайн.
Този юрист, преквалифицирал се във виртуален барман, спомена, че хората в неговия свят правят пари, много пари. В това няма нищо лошо, нали? Парите са си пари, макар че аз намирам за отвратително това човек да прави реални пари от тайнствени, виртуални светове. Още по-лошо – не харесвам самия факт, че хората се пристрастяват към тези неща до такава степен, че могат да правят пари. Например чрез „Dungeons&Dragons dorks”.
Дори пристрастените към „Dungeons&Dragons dorks” не играят във виртуален свят. Те може да изглеждат като смахнати от безсъние, но винаги действат лице в лице. Винаги могат да видят някого и да кажат: „Този е странен”. Това е важно. Човешкото общество се е развило по такъв начин, че хората трябва да се видят лице в лице, за да разпознаят визуално кой е приятел, враг, престъпник, красавец, мръсник или кретен.
Макар че методът на визуално разпознаване не е идеален, по-добре с него, отколкото нищо. Във виртуалните светове, човек работи „на сляпо” и е уязвим на какви ли не измами. Тези системи са бременни с проблеми. Идеята за аватара може би е сбъдната мечта за мошениците по цял свят. Всички останали са техни потенциални жертви. Това обаче съвсем не означава, че тези светове не са забавни. Моите деца играят на най-различни подобни системи, и по нищо не личи, че са пристрастени към тях. Освен това, тези системи могат да послужат като отдушник за натрупани емоции, когато на човек му се иска да стреля по кучета и котки, да тероризира квартала, и да върши други подобни неща, без да си има работа с полицията.
Чрез тези светове, човек може да научи, че вандалщината е нещо лошо (или забавно!); че стрелбата по котки е глупост и че ролята на барман не е за него – или да се убеди в противното. Но фактите са си факти: във виртуалния свят човек на практика нито стреля по котки, нито вандализира квартали, нито е отворил бар, и не научава нищо за реалните последствия от тези действия. Така че всичко, което научите във виртуалния свят, си е чиста загуба на време.
В тези светове, няма дори и следа от реалност. Нещо повече, ако се пристрастите прекалено много към тях, можете да придобиете видими странности на поведението. Например, колегите в работата ви може да започнат да ви се струват смешни. Моят съвет е следният: излезте от виртуалния свят и си идете вкъщи. За бога, откъснете се от компютъра и си живейте напълно реалния живот!
